Meet the Nature

- Днес май ще е като вчера?

- Не, как. Виж какво става навътре. Ако искаш да покараш, влез по-навътре.

- Хм. Дайте ми една шестица. Тази дъска? Да, тази дъска.

10 мин. по-късно. Изведнъж, някъде от към гърба вятърът ми удря здрав шамар. Точно съм прекосил линията на Змийския остров. Трапеца като че ли изскърца на кръста ми. Остави ми около 1 минута, да свикна с новото ниво бофорт, и ме удря отново. Този път е сериозно. Ритам силно дъската с крака напред, бутам и се пързалям по гумираната повърхност. Не чувам нищо друго освен свистенето на вятър в ушите и как пластмасовата дъска се удря в половинметровите вълни.

Още 5 минути по-късно...

Около мен е буря и пяна. Всичко се промени толкова бързо, че от удоволствието от силния вятър и вълните не разбрах как стигнах до страха от стихията. Сигурно съм на около 5 км. от брега (проверих после, на 8 съм бил). Вълните са над метър. Вятърът е такъв, че ако изпусна платното, едва ли ще мога да го вдигна без воден старт (а аз не мога воден старт!). Стихията лее солена пяна върху мен, глезените вече ме болят, предмишниците не ги чувствам, брега не се вижда, а на около километър пред мен едно бяло платно прави салто след салто. Не знам колко разстояние изминавам за 2 минути глисиране. Дъската едва опира водата. Тялото ми виси като парцалане кукла на трапеца, тръскана и подхвърляна във всички посоки. Слава богу, не падам. Адреналина е над 100% от кръвта ми. Спирам да чувствам болката в глезените, китките, лактите. Трапеца безмилостно жули дясната страна на кръста ми, сигурно вече тече кръв. Опитвам джайб, получава ми се. Карвинг и джайб в това време, уау! Платното изплющява в обратна посока. След още няколко минути борба с дъската, вълните и рига, решавам, че ми трябва малко почивка и просто се откачам, пускам платното и сядам върху дъската. Къде съм? Оглеждам се. Заливите са далеч зад мен. Около мен е само хоризонт. Вълните подхвърлят дъската и рига като някакви играчки. Седя няколко минути. Гледам небето с малки забързани облачетя. Ято птици, иначе дисциплинирани птици, които обикновено летят в строга формация, преминават на 2 метра над вълните, в опит да се приберат към по-тихи части на залива. Вятъра не им позволява да летя както обикновено и те по-скоро приличат на хартиени самолетчета, подхвърляни нагоре - надолу от силните пориви.

Слънцето е доста силно. Вятъра се усилва. Ставам от дъската. Бялото платно, на около 500 м от мен продължава да прави неописуеми фигури във въздуха. Жаден съм. Аха, ама най-близката сладка вода е на около 6 км. от тук, в раницата ти. Внимателно вдигам платното. Знам, че повече от 2 опита няма да имам, преди да ме напуснат всичките ми сили. Закачвам трапеца, лягам силно назад и се моля краката ми да не се плъзнат по запенената дъска. Ритам силно напред. Дъската полита. Шверта е отдавна свален, така че лети дъска, лети...

Не помня следващите няколко минути. Дъската няколко пъти се отдели от водата, ако имах смелост и сила сигурно щях да скоча по-високо.

Още десет минути, в много по-спокойна вода и вече завивам към малкия залив. Свалям внимателно платното и сърфа сам излиза на малкия плаж.

- Приключихме ли?

- Не, само излизам да пия вода.

Новият инструктор, който вкарва две 15 годишни момичета във водата ми казва:

- Вие с брат ми много яко се забавлявате вътре.

- Кой е брат ти?

- Оня с бялата петица.

- Дето пада на всеки опит за флака? Добър е, много е добър!

- 🙂

Пия половин литър вода и просто лежа на слънцето. Не предполагах, че толкова много енергия се губи.

Илиян слага едно шест квадрата платно на тънката като писалка дъска, усмихва ми се и ме пита: Да не приключи за днес?

Не, казвам, само още 5 минути и ще ви стигна.

В това време излиза бялата петица, момчето вика: От 5 часа съм извън залива, а става все по-яко и по-яко. Говорят си нещо с Илиян, обясняват си за вятъра...

Влизам отново. Първи. Петицата и Илиян правят широка маневра, искат да влязат директно в силното. Аз правя няколко, и накрая трите платна тръгваме навътре.

Около минута - две се движим почти заедно, те на около 80 метра преди мен. Гледам дъската на Илиян. Виждам, как за една секунда, точно след змийския остров скоростта му рязко се променя. Изведнъж, двете платна увеличават рязко дистанциятя с мен. Ок, това са 15 секунди. Стъпвам по-здраво, чакам... И ме удря. Точно както преди час, удря ме рязко и дъската литва. Моята е по-голяма, няма как да ги стигна. Но литва, литва след тях.

Вълните доста са се увеличили, идват ми на 45 градуса, което ми позволява още два пъти да отделя дъската от водата и да почувствам безтегловност. За щастие и двата пъти се приводнявам като по учебник и не загубвам връзка с рига. Вятърът, макар и по-силен от преди час, е доста постоянен, което ми дава уверенеост и глисирането на 140 литровата дъска е повече от удоволствие. Плътно закачен за рига усещам пълна безтегловност и сливане с вятъра. Няма напрежение, няма усилие, просто за секунди се превръщаш във вятър, и никаква болка, умора и изтощение не те интересуват. Този наркотик е толкова опасен, мисля си, докато платното ме носи със шеметна скорост навътре към все по-големи вълни и пориви на вятъра. Около мен са само бели зайчета от вълните, зад мен - бяла диря, а вятъра със сигурност е над 12 м/с. Не знам какво ще правя, ако падна.

Опитвам отново джайб, и отново ми се получава. Не се поддавам на повишеното си самочувствие, а внимателно се закачам и влизам около километър навътре в залива, към по- спокойна вода и вятър. Като че ли нямам сила да удържа платното, ако вляза още километър - два извън залива. Разумът ми подтиска адреналина и се аргументира със силната умора. Все пак два часа съм във водата. Правя още няколко линии, минавам в силния вятъра, падам няколко пъти, изтощавам се окончателно, а съм на около 5 км от брега.

Илиян и бялата петица вече са на километър от мен.

Сядам на дъската за да почина, но вълните толкова силно я клатят, че това не е почивка, а напрежение да се задържиш отгоре й. Този път лягам на дъската, дишам мокрия въздух, почти се давя в белите пръски, но се смея от удоволствие, смея се от адреналин и щастие. Чувствам стихията под дъската. Лежа върху 5 сантиметра пластмаса, над 50 метра вода и на 5 километра от топлия пясък. Мисля си какво би станало, ако не успея да вдигна платното и да изляза на брега. Смея се на тази мисъл, нищо не би станало, естествено. Просто няма да изляза за да изпия още едно кафе. Внимателно се изправям...

Вдигам платното от 4-ия опит, което ясно ми показва, че трябва да се върна доста назад. Страха започва да взима сериозен превес. Слънцето вече слиза доста ниско, и след около час никой няма да ме вижда в морето. Дори и Илиян и петицата ще минат на 50 метра от мен с голяма скорост и няма да ме забележат или чуят. Внимателно закачам трапеца, отпускам се назад и оставям вятъра да ме повдигне, внимателно затваряйки платното толкова, че да не падам. Вече нямам сила да падам. Падна ли, оставам тук завинаги. Нямам сила повече и няма да успея да се преборя с вълните и вятъра. Мисля си това, докато за 5 минути влизам доста навътре в залива. Тук всичко е много по-спокойно. Правя няколко линии навън - навътре, играя си с платното в относително спокойната вода. Тук вятъра не ме плаши. Дори брега се вижда. Още 5 минути, и въпроса е дали да не почувствам отново стихията, която е само на около 2 км от мен, или да изляза. Дали да не изляза? Да пия кафе? Да, искам кафе.

Излизам, доволен от преживяното. Спомена е подкрепен с болки по цялото тяло, схванати стави и спазми в мускулите, сериозно изгаряне на врата и раменете, въпреки ръшгарда и 50+ фактор. Успявам да паркирам сърфа максимално елегантно, въпреки умората в китките, раменте и кръста си.

15 минути по-късно пия най-ароматното еспресо в живота си и гледам точките на хоризонта, които знам, че са една шестица и една петица. 30 минути по-късно и те излизат.

От плажния бар гледам спокойния хоризонт, и си мисля как от дистанцията морето и небето изглеждат спокойни, а всъщност вътре цари истинска война.

Момчета, благодаря за силния ден!