Не си заслужава :)

Малко преди 5 сутринта drink & drive момчето паркира колата ми пред денонощен ресторант и нашата леко попрепила компания от 3ма се вля в ресторанта. Попрепъвахме се около масите и накрая се настанихме в ъгъла, под две бас китари на стената. Единият от двамата сервитьори на смяна тази нощ изтърпя стоически пиянските ни шеги, обърканото разлистване на менюто, при все, че беше ясно, че всички ще поръчаме супа и бира, отвърна на "остроумните" ми забележки относно клиентелата по това време и се върна обратно към кухнята, за да занарежда на малка блажна табла логичната ни поръчка. А ние, аз и двете ми приятелки, се наслаждавахме на последните остатъци от нощният град, преди утрото да го превърне във вчера.

Оскъдната по това време клиентела беше и доста разнородна: стряскащо трезвена двойка на съседната маса, седящи един до друг и спокойно разговарящи на очевидно неинтересна за нас булевардна тема, около 150 килограмов сив костюм недвусмислено заспал над полуизпита бира и недоядено шишче, и един 45 годишен мъж с 12 годинишния си син, който плати сметката и забута момчето към врата в момента, в който ние поръчахме. Трима шумни петъчнооблечени, полупияни с евтин алкохол младежи заеха маса до вратата и заразговаряха за дискотечните си неуспехи от последните часове.

Поръчката ни вече димеше на масата, разговорът беше все така лек и неконкретен. Наведох се над супата, и когато след няколко лъжици вдигнах погледа си, я забелязах. Беше влязла бързо, седнала и успяла да се разплаче в шепите си. 21-годишно мoмиче, облечено в позахабени евтини джинси и бял суичър, размъкната розова тениска. На ръката си имаше няколко безлични бижута, косата прибрана на опашка отзад, сякаш е знаела, че така ще й е по-удобно да плаче. Чипо носле и кристални безцветни очи се криеха в полупрозрачни шепи, дразнещо бяла кожа в тон с изсивена коса говореха колко в началото на житейските си разочарования е собственичката им. Евтин GSM на масата.

Останах загледан във външната част на шепите й, докато отвътре се лееха сълзи, ако можеше да се вярва на тресящото се тяло. Сервитьорът се приближи достатъчно шумно за да й даде време да реши какво да поръча. Плодов сок и крем карамел.

Поръчката й дойде точно преди ние да поръчаме вторите си бири. Аз попитах сервитьора:

- Какво става на масата в ъгъла до прозореца?
- Ами явно някой я е изгонил. Дойде с такси и доста трудно вкара багажа си тук. В 5 сутринта, нали...

Тогава обърнах внимание на големия куфар, който стоеше до вратата, голям колко цял един гардероб и също толкова обемиста черна пътна чанта на пода до него. Студентите не пристигат така във Варна, не и в началото на месец май.

- Много ли е зле? - попитах аз.
- Ами доста, ако се съди по гласът й. Когато каза "крем карамел" едва я разбрах. По още една бира, нали?

Кратко и напълно излишно съвещание с момичетата. И двете се усъмниха, че в тази ситуация може да се направи каквото и да било. Хм.

- Може ли едно листче и химикалка, моля? - казах на сервитьора.
- Може, но внимавай какво ще й напишеш - тя едва ли би разговаряла с някого, освен със сервитьор в този момент.
- Точно за това не стоя сега срещу нея, а ти давам това - и му подадох сгънато листчето.

Когато гърбът му беше вече на няколко метра от нас, аз забелязах, че нейната маса е празна. Погледнах навън и видях, че стои на улицата и разговаря по телефона си. Явно не искаше никой от нас да чува разговора й. Видях как сервитьора внимателно остави сгънатото на две листче, точно пред чашата със сок.

Минута по късно момичето влезе в ресторанта, седна на масата си и посегна към чашата. Ръката й се спря на средата и увисна във въздуха. Вдигна очи към сервитьора, огледа се подозрително, но не забеляза погледа ми от объркано нетърпение да разбере какво се крие в сгънатото листче. Погледа краткия текст няколко секунди, вдигна лице към тавана, избърса очите си с безименият пръст на лявата ръка, и огледа концентрирано заведението. Погледът й обиколи по ред малкото заподозрени, и накрая срещна моят. Аз се усмихнах, предчувствайки нейната усмивка, която сякаш предизвиках. Тънките й пръсти държаха бележката, докато ръцете й застанаха във въпросителна W-форма, с дланите нагоре. Въпросът не беше кой, какво, как. В очите й, докато гледаха моите беше написано едно мокро "защо :)". Аз повдигнах вежди, повдигнах рамене и се усмихнах отново. Тя поклати глава, точно както недоверчиво да ми благодари.

Остави бележката на масата и продължи да се усмихва, докато си играеше със салфетката. След минута взе телефона си и написа кратък sms. Без да дочака отговора прибра телефона в чантата си. Погледна отново към нашата маса, и приятелски ни се усмихна.

Трета бира и още по една супа. Момчето носи таблата и ни гледа, сякаш вече сме част от нещо, нашата маса и той.

- Да питам ли?
- Мне, не питай. Вече говори нормално и изглежда по-добре. Виж кво момиче, пък да плаче за някакъв идиот! Какво точно й написа?
- Не си заслужава.
- Не си заслужава!

Аз се върнах към чинията си, а момичетата на моята маса забравиха за супите и бирите и се отдадоха на спекулации по адрес на непознатата и възможните развития на съдбата й от тук насетне.

Очите ни се срещнаха още няколко пъти през следващите 40 минути. В нейните нямаше сълзи, а само умора от това, което подозираше, че й предстои. В моите се надявам да е имало изречението „Кураж!”.

Докато плащахме сметката и излизахме навън с моите приятелки, за да си пожелаем един нормален майски ден, очите ни с бездомната непозната не се срещнаха нито за миг.